вторник, 22 февруари 2011 г.

Прахчета, макове и халюцинации

Още от ранна детска възраст тя обичаше прахчета, макове и канап. Получаваше и халюцинации. Събираше прахчета, късаше макове и връзваше всичко с канап. Никой не обръщаше особено внимание на това – може би защото любовта й към прахчета, макове и канап се проявяваше най-вече през лятото, а тогава всички бяха заети да работят, да си почиват, да пият бира и да берат царевица (понякога и тютюн). Толкова бяха заети с летните си занимания, че не разбраха за нейните занимания докато не навърши 24 години – тогава тя сама им разказа. Никога не си бяха представяли, че едно дете може да се занимава по цяло лято с прахчета и макове... и канап. Макар че майка й често се чудеше откъде са тези петна по цветните й летни дрехи. Разказите звучаха много притеснително, особено за белите дробове и поли-панталоните, които тя носеше, както и за нежните й пръсти. Но все пак не се притесниха твърде много – тя им каза, че увлеченията й са останали в миналото. Лека-полека била длъжна да се отърве от пристрастеността си към прахове, когато всичко обрасло в зеленина, и от любовта си към макове, когато започнали строителството на „Лидъл” и „Кауфланд” върху тучното маково поле.
Когато започна разказа си, сякаш беше яхнала машина на времето – върна се в някое от летата на 1993 г., 1994 г., 1995 г., а може би във всичките едновременно. Спомни си Катето – любима приятелка от съседния вход, с която споделяха любовта към прахчета и макове. Спомни си как в ранните часове на юлските дни бяха въоръжени с необходимите инструменти за  прахчета и цял ден прекарваха в търсене на най-доброто прахче, това, което ще ги накара да се почувстват наистина щастливи, изпълнени с вдъхновение и ентусиазъм. За съжаление белите прахчета те намираха най-рядко – повечето бяха кафеникаво-червеникави. Бяха принудени да се задоволят с тази цветова гама, която не им доставяше толкова голямо удоволствие. Но те все пак бяха пристрастени – затова се радваха и на кафеникавите.
Маковете бяха другата им страст – обичаха ги големи и ярки. Обичаха лекия им натрапчив аромат, обичаха бялото им млечице, обичаха символиката им – червено за любов, розово за харесване, бяло за омраза (но и за чистота). Събираха ги с трепет и грижливо ги обработваха – толкова грижливо, че ако някой видеше крайния резултат, не би предположил, че това е дело на деца. Маковото поле растеше пред блока им, но те бяха единствените му потребители – никой друг не се възползваше от даровете на природата, а и както вече беше споменато, хората бяха заети да работят, да почиват, да пият бира и да берат царевица (понякога и тютюн).
Халюцинациите също се проявяваха през лятото – най-вероятно тя получаваше вдъхновение за халюцинации от маковете, прахчетата и канапа. Понякога ги получаваше в кухнята – сякаш таванът се беше продънил и оттам изтичаха изворни води – само тя виждаше тази функция на тавана, но беше уверена в истинността на тази халюцинация. Понякога спалнята ставаше електриково лилава и електриково зелени пюрета и слузи (множествено число на слуз) се стичаха от продънения таван към пода и отново се качваше горе. Никой не й вярваше, но тя беше уверена, че има нещо сбъркано в тази къща – хубаво сбъркано, щастливо сбъркано!
Сега обаче всичко беше различно. Старата тухларна пред блока, из която тичаше с кофичка и пластмасова лъжица в търсене на прахчета, беше обрасла цялата с треви. Полето с макове, от чиито пъпки правеше най-хубавите био-кукли, бе превърнато в „Лидъл” и „Кауфланд”. Халюцинациите се сливаха с реалността и не бяха толкова ярки. Останаха само петната по ризидавите пола-панталони от маковото млечице! Да, тя имаше опияняващо и щастливо детство! Всеки би й завидял!


сряда, 16 февруари 2011 г.

Всъдеход и 7 килограма мандарини

Тя обичаше мандарини. Спомняше си дните на ранния постсоциализъм, когато мандарината беше символ на Коледа – абсурдно от религиозна гледна точка, но логично за времето си. Единствено на Коледа у тях имаше мандарини и ароматът на южния плод така се беше запечатал в съзнанието й, че и досега всеки път, когато го помиришеше, топлото чувство на Бъдни вечер я завладяваше. Вече не беше толкова трудно да се намерят мандарини – продаваха ги навсякъде, целогодишно. Но тя много внимаваше да не вкуси от тях преди да е дошла Коледа. Ревностно пазеше аромата на коледните мандарини и се страхуваше да не загуби чрез хиперупотреба романтиката, която те й носеха.
          Един слънчев юлски ден получи колет. Името на подателя беше размазано и беше невъзможно да бъде прочетено. Тя отвори с интерес кутията, макар леко да се притесняваше – беше гледала хиляди филми, в които колетите бяха саморъчно направени бомби. Е, шансът това да се случи и на нея не беше голям. Затова без особено двоумене разкъса оранжевата панделка и зелената опаковъчна хартия и откри поне два килограма свежи и ароматни мандарини. Не можеше да си представи кой би й изпратил подобен колет. Всичките й близки знаеха, че тя не би вкусила мандарини по това време на годината. Позачуди се, помисли, пък взе три мандарини, изтича към чешмата и с нетърпение изми плодовете. Сякаш съзнанието й бе замъглено и не можеше да разсъждава трезво. Обели една мандарина и я захапа като ябълка. В момента, в който сокът докосна езика й, стаята се завъртя и тя пропадна в някаква дълбока яма. Нямаше измъкване оттам. Миришеше на влага и плесен. След няколко минути всичко се разтресе и тя пропадна още по-надолу. Този път всичко беше в сняг. Огледа се и видя огромна къща в далечината. Затича се натам и усети, че джапанките, които носеше, не бяха най-подходящите за случая обувки. Когато стигна къщата, надникна през прозореца до входната врата и видя дядо Коледа да сръбва греяна ракия, докато киснеше караката си в леген с гореща вода. Не можеше да повярва на очите си, но безстрашно се втурна в къщата. Дядо Коледа не беше особено изненадан, но леко се смути от голите си крака. Грабна одеалото, което бе хвърлено до него, избърса крайниците си и нахлузи огромните пантофи. Изправи се в целия си червено-бял блясък и каза: „Мандарини, а? Омръзна ми всяка година изплашени любители на мандарини да идват по джапанки и шорти в Лапландия! Колет беше, нали? Защо ли питам?!? Винаги е колет! Но вие сами сте си виновни – знаете, че мандарината е коледен плод, но не се сдържате! Сигурно трябва да го пише в учебниците – в постсоциалистическите държави се забранява консумиране на мандарини преди падането на първия сняг! Кажи ми, на какво прилича това – мандарини посред лято! Ето, че ще загубя още един всъдеход! Ще те измъкна оттук, но трябва да знаеш, че на тази Коледа ще трябва да изядеш сама 7 килограма мандарини и няма да получиш нито един подарък! Това е! Лакомница такава!”
           Тя не успя да каже нито дума, не успя да зададе нито един въпрос. Имаше остър вкус на мандаринена кора в устата си, който сякаш беше слепил устните й една за друга и не й позволяваше да говори. Сякаш някаква по-висша сила я накара да излезе, да заобиколи къщата, да влезе в гаража, да се качи на огромния всъдеход и да завърти ключа, който послушно висеше на таблото. Направи й впечатление, че ключодържателят представляваше малък дядо Коледа, който беше захапал като ябълка една мандарина. Всъдеходът раздаде гръмовен шум и потегли. Изведнъж тя се оказа отново в тъмната яма, а всъдеходът без никакви проблеми се покатери по вертикалните стени. 20 минути по-късно тя паркира всъдехода пред блока си в Мусагеница и се качи по стълбите – беше получила страх от асансьори. Вкъщи тя намери колета, но вътре вече нямаше мандарини, а само няколко бели червея. Изтича към балкона и погледна надолу – всъдеходът още беше там. Да, това беше полезно изживяване. Кой друг има такъв хубав всъдеход?
           На Коледа изяде сама 7 килограма мандарини, получи стомашно разстройство, но не и подаръци! Обаче все още си имаше всъдеход!



Пет години преди днес

Шумна нощ
и пожълтели тапети,
магичен кръг от царевични пръчки.
Младостта кипи отвъд една стена,
а аз разкривам смисъла
на нуждата да ме боли.
В съседното легло
се крие опиянение от чаша вино,
прикрито от червено покривало.
Аз будувам,
взирайки се в самотата,
и търся оптимизъм
в къс памук,
пропит със дневния ми грим.



вторник, 15 февруари 2011 г.

Има ли любофффффф?!?

   Нима е възможно да няма?! Понякога привидно изчезва в пристъп на ярост или безсилие... Понякога киселото зеле просто идва в повече и с острата си миризма притъпява всички усещания... Но има любов! Ще ми се по-често да я предизвикваме, да я измъкваме от февруарските си джобове навън и да я каляваме на студ! Ще ми се да знам, че пак ще играя на табла и ще те победя! Ще ми се да кажа с най-силния си глас „Къде си бе, кюмюр?” и никой да не ме разбере, а ти да избухнеш в най-очарователния и заразителен смях, който някога съм усещала с пръстите си. Иска ми се ежедневието все по-често да е нежедневие и да дишам теб всеки път, когато поема дълбоко въздух. Искам букет полски цветя, макар че отлично знаеш как ненавиждам да получавам цветя! Шизофрения или любов – има ли значение? Тези думи са синоними, когато става дума за теб! Опияняваща, отровна, всеотдайна, мъчителна, болезнена, с лек дъх на кисело зеле и последни капки Fendi... Любов и още как!



петък, 11 февруари 2011 г.

Как Панайот Стаменков получи страх от женствеността

   Панайот Стаменков не беше лош човек. Дългогодишният ишиас, обаче, беше изострил чувството му за справедливост и го беше превърнал в чувствителен на всяка тема пенсионер. Разбира се, това беше официалната версия. Всъщност, хроничната мигрена предизвикваше у него необятен прилив на агресия спрямо неправдата, но това той пазеше в тайна. Беше убеден, че мигрената е женска болест и не можеше да допусне някой да се усъмни в неговата 100%-ова мъжественост. Ако това се случеше, той щеше да предизвика усъмнилия се (стига да е от мъжки пол) на дуел на честта и в ръкопашен бой да докаже, че количествата тестостерон в кръвта му биха накрали и млад бик да се изчерви от срам. Страхът да не бъде заподозрян в женственост той таеше в себе си вече 58 години. Случило се в един зноен летен ден на 1951 г., когато момчетата от горната махала на село Фролош отишли да разхладят младите си тела в селския язовир. Тъй като сред тях нямало момичета, решението било взето мигновено – ще се къпят без гащи. И макар да се правели на крайно незаинтересовани от окосмяването на другарчетата си в съответните области, всяко едно от момчетата хвърляло засрамен поглед към останалите. Какъв е бил нормативът за окосмение в тези времена – историята мълчи. Факт е обаче, че след като Панайот Стаменков съблякъл дрехите си, всички момчета били обхванати от такъв мощен смях, че грохотът от техните гласове предизвикал земетресение с магнитуд 3,4 по Рихтер в община Кочериново, запомнено като „Косматото земетресение”.  По срамните области на Панайот Стаменков нямало и помен от „растителност” и той получил прякора „Голия охлюв”, а мъжествеността му била поставена под въпрос. Този прякор бил официално забранен с декрет на кмета, публикуван във вестник „Фролош газет” на 12 ноември 1953 г. Причина за това станал твърде буйния нрав на младия Панайот, който се заел със задачата да нанесе тежка телесна повреда на всеки фролошчанин и тежка психическа повреда на всяка фролошчанка, осмелил/а се да използва срамния прякор. 58 години по-късно душевната травма от тези събития все още тормозеше чувствителното сърце на зрелия Панайот Стаменков и предизвикваше едновременно изостряне на ишиаса и мигрената му. 

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Фен Шуй Таратанци

    С какво да се заеме човек, когато сесията му е приключила, закотвен е вкъщи от всемогъщия грип и има нужда да вложи някъде съмнителния си творчески потенциал. Сигурно има далеч по привлекателни възможности, но аз се спрях на до болка познатото като звучене и непознатото като същност словосъчетание „ФЕН ШУЙ”. Изпълнена с надежда за хармонизиране на дома, отворих с тръпнещи от вълнение ръце луксозно илюстровано издание, посветено на темата, и потънах в четене... След 20 минути вече бях убедена, че принципите на Фен Шуй са точно толкова неприложими в моя дом, колкото и позлатен полилей с висящи кристали от него. С цялото ми уважение към древната китайска мъдрост и без амбиции мнението ми да бъде меродавно, ще разкажа накратко какви са причините за моето Фен Шуй разочарование.
       Фен Шуй е пряко свързан с китайския зодиакален календар и разделя хората на две основни групи, що се отнася до посоките на света - източна и западна група. Едните се влияят добре, когато домът им е разположен на изток, а другите, когато е разположен на запад. Ако домът не може да бъде преместен (!), тогава е желателно леглото да бъде разположено към подходящата посока. Дотук добре... Но какво се случва, когато в дадения дом съжителстват двама души с противоположни Фен Шуй посоки?! По закона на Мърфи в моя дом ситуацията е точно такава и не мога да си представя друг вариант, освен да се сдобием с две отделни легла, гледащи в двете посоки... Последствията от подобно начинание няма да бъдат споменавани в този блог, но за всеки е ясно, че това не е най-доброто решение.
    След като разбрах, че сме обречени да ползваме легло, противопоказно поне на единия, реших да подобря домашното chi (жизнената енергия на заобикалящия ни свят), започвайки от входната врата. Зачетох се подробно и разбрах, че оставянето на растения пред вратата е изключително полезно за домашната хармония. Аз, обаче, обитавам апартамент в софийски блок, където поставянето на саксии пред входната врата може да завърши по следните начини:
1.       14 минути след разполагането на растенията пред входната врата, те ще бъдат използвани за „нужник” от живущия във входа втори братовчед на котарака Гарфийлд – точно толкова оранжев, дебел и нахален, както популярния си роднина.
2.       Съседският булмастиф (предизвикан особено от миризмата на котарак) ще изтръгне с лекота и самодоволство живота от саксията с мощната си лапа или чаровната си муцуна. Действието ще протече надвечер – когато стопаните му се приберат и го изведат на разходка.
3.       Ако горните два субекта поради необясними за мен причини не извършат  покушение над цветята, Баба Ленче (от 3-ия етаж) ще се погрижи. На втория ден от „хармонизирането” на моя дом ще реши, че саксиите са никому ненужни и ще запълни и последното свободно от мушкато и бръшляни кътче на своя апартамент с новите придобивки.
4.       Гого, 13-годишният пъпчив и активно навлязъл в пубертета гамен, с един ритник ще приключи всичките ми старания.
След като стана ясно, че не бих могла да опазя нищо извън моя дом, реших да обогатя по Фен Шуй интериора на твърде тесния коридор. Останах доволна, че чрез огледало бих могла да компенсирам част от теснотата и по този начин да подобря домашното chi. Огледалото, обаче, в никакъв случай не трябвало да бъде разположено директно срещу врата. Е, как да изпълня тази заръка, при условие, че коридорът ми е 1,5 кв.м., има само една празна стена, а на другите три има врати...
Още по-разочарована от развитието на моето начинание се насочих към източниците в дома ми, които според Фен Шуй нарушават доброто chi. Да, съгласих се да изполвам мобилния си телефон за по-кратко, да държа компютъра настрана, когато не го ползвам, но как да избегна сушенето на косата си със сешоар, при условие, че тя почти стига до кръста ми, а навън температурите са минусови. Това означава ли, че цяла зима ще съм заобиколена от лошо chi?
Чашата преля, когато на 4 страници беше обяснено как хаосът изключително пречи на доброто chi. Знам, че хаосът е лошо нещо, но природата си е природа! Нищо не може да ме промени, никакви усилия, учения, теории, хокане от мама и татка, загубен за 4 месеца в дълбините на хаоса часовник и т.н. В момента, в който хаосът изчезне, ще се загубя и аз, и ще мога да се намеря чак тогава, когато той се завърне. А със сигурност добро chi не е толкова необходимо на един загубен човек.
Така, още преди да прочета и половината книга, разбрах, че Фен Шуй на този етап е непостижим в моя дом. Аз съм упорита, сигурно ще се върна отново към тази идея, но за днес приключих с Фен Шуй-я. Сега ще измия косата си, ще пусна сешоара на 2-ра степен и ще проверя дали доброто chi наистина ще избяга. Ако отговорът е ДА, смятам да тичам след него по стълбите, да го хвана за ухото и да го върна у дома, наказвайки го да не излиза навън поне за една година. 



сряда, 9 февруари 2011 г.

Хелзинки, антракс, бацили и едно напукано стъкло

Помолих мой приятел да ми каже първите две думи, които роди умът му. Резултатът беше „Хелзинки” и „антракс”. Замислих се дали има антракс в Хелзинки – сигурно се намира такъв в някоя тъмна и мрачна лаборатория. Но едва ли е за ширпотреба. Срещам се с доста финландци на работното си място и нито един от тях досега не е носил гордо синя пъпка на носа си, затова смятам, че няма повод за притеснения.
Разбира се, нямаше как да не направя асоциации с родната ни действителност и с лошите болести, които вилнеят тук. Е, за антракс не сме чули още, но пък грипът ни е хванал така здраво в сополивите си обятия, че един по един окапваме като есенни круши. Понякогa недоумявам как е възможно толкова бацили да се поберат в 46-килограмовото ми тяло и така удобно да се настанят там, че да нямат ни най-малко намерение да си тръгнат. Не им ли е тясно? Кой ще ми даде отговори на тези въпроси? Явно никой... Но си представям как протича един междубацилен разговор в зоната около белия ми дроб...

Първо действие

Бацил 1: А, още един се намести тук. Приятел, не виждаш ли, че и без това сме много – мръдни нанякъде. Ще се издушим тук...
Бацил 2: Ти какво – да не си собственик, че да ми казваш къде да отида? Ще се настаня точно тук и ще си действам по задачите, без въобще да ми пука...
Бацил 1: Бях тук преди теб, затова имам по-големи права над тези територии от теб!
Бацил 2: Ти ще кажеш...!



Започва люта битка, даже епична. В края на действието притежателят на тялото (а.к.а. АЗ) произвежда най-шумната и разтърсваща кихавица. Стъклото на балконската врата се напуква.