понеделник, 16 юли 2012 г.

ДА ВЛЕЗЕШ В EXIT


Как аз, тя и той обикнахме Нови Сад, EXIT Festival и прилежащите му посетители




Станах рано, толкова рано, че куфарът ми се уголемяваше в геометрична прогресия от ненужните вещи, които хвърлях вътре. Затова реших да си отвлека вниманието и да се гримирам, повече грим, по-малко багаж. Когато дойдоха да ме вземат си помислих за тя и той: „Колко са хубави...!” Но не захаросано, по-скоро с аромат на лимони. Потеглихме и пътувахме – малко смях, малко мълчание, женско списание, сандвич с прошуто и погледи, търсещи спомен за бомби. Последното доказа, че всички сме малко сеирджии. Джи пи ес навигацията е голяма работа – преизчислява често, но пък светът се развива, а ние още не сме се окултурили и обогатили достатъчно, че да си купуваме нови карти.

Стигнахме Нови Сад. Хотел Gymnas. Но преди него – Fitness Gymnas. Ай сиктир, на почивка ли сме, или да се конкурираме с Аполон! Последният си бъхтеше във фитнеса, ние се забавлявахме! Първа среща със сръбската сфера на услугите (не броим симпатягата от бензиностанцията). Смутиха ме... Бива-бива любезно, но чак пък толкова! Все едно не са били в Гърция, или пък у нас! И всички знаят чуден английски – не ни потрябва обаче, ние "српския си го прикаяме". Разопаковане на багаж, по едно хладно пиче (демек питие), скочихме в кецовете и дим да ни няма. Трябваше да излезем на Футошка стрийт, после направо, трийсетина минути разходка в изпепеляващ пек, леко разтопени подметки и хоп – пред нас е катедралата. Красиво! Не ползвахме безплатния безжичен Интернет, бързо кръстен от сънародниците ни „Катедрала нет”, затова и трябваше други хора да ни кажат, че в Перник пак са се вълнували и пренареждали земните пластове. Ние пък се вълнувахме какво и къде ще вечеряме. Имат очарователни тесни улички, ресторант до ресторанта, бар до бара, сладки капандурки, шаренийка, въобще – кеф. Не се смейте – първи ден: салата и пица! Ама каква пица... Аз само я пробвах, но сълзица ми изби от умиление. Тя и той бяха доволни, еле па я! После бавна разходка, леко объркване и стигнахме моста на Дунав. Най-накрая видяхме нещо бомбардирано, е, не го видяхме, защото беше бомбардирано и го намаше – за един от мостовете става дума. Той обожава вода и кораби. Тя се смее заразително. Най-сладкото семейство.

Стигнахме Петроварадинската крепост. Вълшебно място. Няма да описвам. Като Матрицата е, не може да се опише, трябва да се види!

Ще купуваме билети, но машината-менячница (чейндж-машина) малко ни метна с валутния курс! Нищо, да върви! Продължаваме нагоре по баира, една проверка, две проверки, три проверки! Любезни са, така да знаете! Започнахме с разходка из крепостта. Страхувах се, че миналогодишното чувство на еуфория и щастие ще се е изпарило. Напротив, тук е и е още по-хубаво. В първите два часа се изживявах като гид. Реге сцената все така си беше най-миролюбивото и усмихнато място, лъхаше на чист "айляк" от него. Ведър растафар забавлява първите фестивални гости, размятайки решена на масури коса и благодарейки на Джа за веселото време. Изкачихме малко стълби, отдясно пърформънс от боклуци, отляво стари аркадни електронни игри (маниаците са там), по-надолу безплатен масаж и нахвърляни барбарони за морните нозе. Нашите бяха такива, но нямаше свободни места. Затова няколко крачки нататък и заехме романтична пейка. Наслаждавахме се на изглед отвисоко към града, Дунав, залез слънце, ехххх, идилия! От сцена "Електрана" с удоволствие дочувам дръм енд бейс – позабравен бест оф на Pendulum. Потривам доволно ръце, досещайки се, че няколко часа по-късно ще се давя в прах на главната сцена под звуците на Sub Focus. Починахме си, събрахме сили, дръпнахме усмивки до ушите и дадохме старт на фестивала.

Бърка ми се хронологията вече. Кога и какво, кого и къде се смесиха в 4-дневен коктейл от прах, пот и щастие. И все пак – красиви хора много – мъже, жени, всякакви. Харесваха се сами себе си. Вдъхновяващо е. Целулитът не беше недостатък, беше признак за женственост, демонстриран безпроблемно. Слабостта не беше непривлекателна – беше красива и изтънчена. Здрави момчета, ослепителни девойки с огромни очи, пухкави младежи, апетитни дами с изрязани потници, предизвикващи възгласа „ВЦПР” ( в Бургас това било съкращение за "Виж цица през ръкава"), гейове с опънати червени чорапки, с красиви лица и спортни фигури, някои демонстриращи сексуалната си ориентация, други свенливо докосващи сякаш неволно обекта на желанията си, обичани от всички и обичащи всички и много други сладури. Всичките прекрасни. Граф Дракула срещнахме втория ден, спомням си. Джокера също беше там. Зловещ клоун на кокили. Съвсем заслужено Стивън Кинг му е посветил цял филм. Някой ме опипа, аз реших да си помисля, че е неволно. На следващия ден направо си ме стиснаха за задника по начин, който и в 6-ти клас не ми се случваше. Тотално блокирах и се изчервих. Тълпата беше огромна и не разбрах кой ме опорочи през дрехите. Винаги съм си мислила, че в подобна ситуация ще скоча да се бия, да крещя и да се възмущавам – аз само се изчервих... и започнах да се смея невротично. Тотален лузър ;)

Бет Дито от Gossip – категорично една от най-дебелите жени, които съм срещала. И определено една от най-привлекателните. Начинът, по който представяше себе си, по който се харесваше и обичаше, по който флиртуваше с публиката и се самоиронизираше – вдъхновяващо. В-Д-Ъ-Х-Н-О-В-Я-В-А-Щ-О! Извини се, че закъсня с 5 минути – трябвало да си върже конската опашка, която не била истинска. За сравнение: пропаднякът Аксел Роуз закъсня с Guns’n’Roses 45 мин. и когато излезе на сцената, дори не каза: „Добър вечер, Нови Сад!”. Никакъв контакт с публиката. А какво да говорим за извинение. И грам не може да пее! Бездарен чичак с рус мустак! Повече няма да пиша за Гънс – огромно разочарование!!!!!!!!

Лек пристъп на социофобия по време на Duran Duran – много фенове имат, ей! Хармонизиране на тялото и душата на реге сцената и потъване или по-скоро изплуване в дебрите на дръм енд бейс и дъбстеп музиката със Sub Focus. Да, това съм аз! Все същата! Закипява ми кръвта, съвсем сериозно! Ляв, десен крак, болен кръст, блага усмивка, присвити очи, мисли за сън, борещи се с денс-ентусиазъм, КАКАФОНИЯ! Sub Focus – президент! MC ID – вице!
Варена царевица, довиждане Петроварадинска крепост, до утре, скъпо такси, стара кола, бъбрив дядка вътре и на опашка за баня. Едно, две и моят ред. Излизам. Тя и той спят. Лягам... РАЙ!

Добро утро! 10:25 местно време. Тя и той още спят. Аз съм с мигрена. Имаме включена закуска в цената на стаята. Реших да съчетая „да си взема това, за което съм платила” и „да хапна, че да си пийна хапчето” и слязох сама да закусвам. Почувствах се като ученичка на първия учебен ден в ново училище. Седнах на една маса. Възпитан сервитьор, опитва да се да изглежда по-голям отколкото е. Всъщност е бебчо, на 23. По негов избор – фантастични бъркани яйца с кой знае какви чудеса вътре... и много черен пипер. В ресторанта влизат двама англичани (акцентът е доловим отдалече), живеят в Лондон. Единият мрази Wizz Air. Не успявам да се въздържа и заявявам и моята гражданска позиция. Англичанинът е мургав, с тъмна коса и тъмни очи и всъщност е ирландец. Другият англичанин е австралиец. Той е по-мълчалив. Много са възпитани. Проведохме приятен и весел разговор. Дойдоха още двама англичани, техни приятели. Единият беше южноафриканец. Какво му има на този Лондон? 5-ма непознати мъже (заедно със сръбския сервитьор) и никакво неудобство, никакви намеци, никакви покани за разходки. Благодаря! :) Закуската беше кратка – 2 часа и 46 минути. Беше време да поспя. Забравих да пия хапче, всичко беше чудесно :)

Събудих се – време за грим, набързо завъртян кок на главата и отиваме на разходка. Тя и той са в отлично настроение. Наспали са се, отпочинали, аз също! Сядаме в клюкарско заведение в центъра. Не клюкарим, но пък поръчваме храна като за рота войници. Не я изяждаме. Ставаше, но не съвсем. Затова пък следващите два ни ядем в най-уютното кафене-ресторант, което се казва „Кафана”. Сръбска кухня, но не плескавица и скара. Кисела чорба (с ударение на „о”-то) от Космоса, мушкалица, чуретина с някакъв фантастичен сос, свински ребра (с ударение на „е”-то), шопска салата и най-прекрасният домакин. Наистина прекрасен, НАИСТИНА! Седи си човек в „Кафана”-та, поти се яко, защото навън е 40-градусова жега, а киселата чорба(с ударение на „о”-то) и мушкалицата са пикантни и съвсем забравя къде е. Но с хубаво забравя! Райско! Нека благодаря на новите другари, които не запазиха ревностно тайната за това място и го споделиха с мен, тя и той. Благодаря!!!

С натежали кореми и опънати в усмивка лица се довлякохме до крепостта. Размесих дните. Всъщност има ли значение, щом всичко в съзнанието ми е една преливаща от разнообразни емоции каша?! New Order са ретро, но пък препълниха главната сцена. Браво на тях! Истината за мен обаче дойде с Netsky, Dynamite MC, Drumsound & Bassline Smith. О да! Прах и пот на квадрат, не, на кубик! Брутален дръм енд бейс, дъбстеп, разхвърляне на крайници, началници и други неща, завършващи на „-ици”. Да, моята нощ! Между другото, още имам мускулна треска на прасците!

Едва се прибрахме. Таксито излезе по-малко пари. Цените от другата страна на Дунава са по-добри!!! Баня и сън! Този път и аз не успях да стана за закуска. Събудихме се и отидохме да ядем в пекарната наблизо, където ни обслужи изключително мила дама. Обичат пай с мак в Сърбия, уважавам ги заради това! И йогуртът им е вкусен и гъст. Кафенце, безалкохолно и хоп, пак в леглото. Лесно се свиква с мързела. Станахме, облякохме се, плитка на главата, удобни панталони, разходка, фантастично хапване и следва Plan B. Главната сцена оживя. Смешноватият британец излезе на сцената и ни обеща малко соул. След това - изненада! И той, и групата му бяха облечени в стилни костюми в 40-градусовата жега – горкичките! Но така е, сцената изисква жертви. Безкрайно талантливи музиканти, страхотно пеене, гореща музика. И бийтбокс. О даааааа! Преоблякоха се! И унищожителен хип-хоп, и жици, и пак бийтбокс, и... Нямам думи! Това е. Наистина нямам думи! На по-добро концертно изпълнение не съм присъствала (може би с изключение на AC/DC, които са богове). Толкова много свежест, младост, креативност и разнообразие, че докато пиша това пак се вълнувам. Тя и той са също очаровани и възхитени! Много съм щастлива!!!

Ерика Баду – красива, талантлива и скучна! Извинете, моля! И не се сърдете! Не й е мястото по това време, на този фестивал, на главната сцена.
Miss Kittin – не толкова красива, но зацикляща и скучна! Пак извинете, но не много!
Borgore – тъмен, дълбинен дъбстеп! Nice! Вйери найс!
За GNR уточних, че няма повече да пиша, не си струва!

Последна баня преди тръгване. Събрахме багажа. Ще закусим и ще потегляме. Яд ме е, че не си купих страхотната шарена чантичка за 600 динара (приблизително 10 лв.). Тя и той имат най-очарователното бебе. Чака ги вкъщи. Нямат търпение да го видят и да го гушнат, затова, въпреки прекрасното си изкарване, бързат да се приберат. Аз изпитвам лека носталгия, преди да съм тръгнала, но 4 дена са достатъчни – да спреш, когато ти е най-сладко. За да се върнеш една година по-късно пак! Вече е 22:52, наше време. Аз съм в София. Искам да спя, но ме е страх да не забравя. Тази 4-дневна емоция е толкова близо и толкова далече. Излязох от рутината, влизайки през изхода на 12-ти юли, влязох пак в нея, излизай от изхода на 16-ти. Щастлива съм вкъщи! И съм щастлива, че другата година пак ще вляза в EXIT! Обещавам!





четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Прасчо е пак прецакан!

Като вехта мечка
от плюш и вълна
само със едно око
и без нито крак един
блъскам си главата
стълба, после друга
аз съм своя
Кристофър Робин.
И колкото повече -
толкова повече
нараства цицината
на мойта глава,
а мъдрост сякаш не прониква
сред полето от естественост
и перхидрол.
Медът е цел
амбиция е даже -
не го харесвам хич,
но упорито се стремя
да е в две гърнета -
така изисква го
обществената суета.
Ето, пренебрегвам
вярното си розово прасе,
което пак ще ме извика,
за да увери се, че съм тук.
А всъщност аз играя
на покер във онлайна
и залагам къдравата
му опашка!

От Сърбия, през Великобритания, до паника на бул. Сливница

Искам да се вържа
като пандела със розов цвят,
а свободният ми край
да се спуска
като котва в Дунава на Нови Сад.


Искам аз да се запаря
като пакетче Ърл Грей,
а бергамотът да пропие
под лака, ноктите,
във кокала дори.

Искам да се паникьосам
като двигател без капка антифриз,
а после тихичко да заскрибуцам,
да изпуша,
да се изтъркалям във снега.


вторник, 22 февруари 2011 г.

Прахчета, макове и халюцинации

Още от ранна детска възраст тя обичаше прахчета, макове и канап. Получаваше и халюцинации. Събираше прахчета, късаше макове и връзваше всичко с канап. Никой не обръщаше особено внимание на това – може би защото любовта й към прахчета, макове и канап се проявяваше най-вече през лятото, а тогава всички бяха заети да работят, да си почиват, да пият бира и да берат царевица (понякога и тютюн). Толкова бяха заети с летните си занимания, че не разбраха за нейните занимания докато не навърши 24 години – тогава тя сама им разказа. Никога не си бяха представяли, че едно дете може да се занимава по цяло лято с прахчета и макове... и канап. Макар че майка й често се чудеше откъде са тези петна по цветните й летни дрехи. Разказите звучаха много притеснително, особено за белите дробове и поли-панталоните, които тя носеше, както и за нежните й пръсти. Но все пак не се притесниха твърде много – тя им каза, че увлеченията й са останали в миналото. Лека-полека била длъжна да се отърве от пристрастеността си към прахове, когато всичко обрасло в зеленина, и от любовта си към макове, когато започнали строителството на „Лидъл” и „Кауфланд” върху тучното маково поле.
Когато започна разказа си, сякаш беше яхнала машина на времето – върна се в някое от летата на 1993 г., 1994 г., 1995 г., а може би във всичките едновременно. Спомни си Катето – любима приятелка от съседния вход, с която споделяха любовта към прахчета и макове. Спомни си как в ранните часове на юлските дни бяха въоръжени с необходимите инструменти за  прахчета и цял ден прекарваха в търсене на най-доброто прахче, това, което ще ги накара да се почувстват наистина щастливи, изпълнени с вдъхновение и ентусиазъм. За съжаление белите прахчета те намираха най-рядко – повечето бяха кафеникаво-червеникави. Бяха принудени да се задоволят с тази цветова гама, която не им доставяше толкова голямо удоволствие. Но те все пак бяха пристрастени – затова се радваха и на кафеникавите.
Маковете бяха другата им страст – обичаха ги големи и ярки. Обичаха лекия им натрапчив аромат, обичаха бялото им млечице, обичаха символиката им – червено за любов, розово за харесване, бяло за омраза (но и за чистота). Събираха ги с трепет и грижливо ги обработваха – толкова грижливо, че ако някой видеше крайния резултат, не би предположил, че това е дело на деца. Маковото поле растеше пред блока им, но те бяха единствените му потребители – никой друг не се възползваше от даровете на природата, а и както вече беше споменато, хората бяха заети да работят, да почиват, да пият бира и да берат царевица (понякога и тютюн).
Халюцинациите също се проявяваха през лятото – най-вероятно тя получаваше вдъхновение за халюцинации от маковете, прахчетата и канапа. Понякога ги получаваше в кухнята – сякаш таванът се беше продънил и оттам изтичаха изворни води – само тя виждаше тази функция на тавана, но беше уверена в истинността на тази халюцинация. Понякога спалнята ставаше електриково лилава и електриково зелени пюрета и слузи (множествено число на слуз) се стичаха от продънения таван към пода и отново се качваше горе. Никой не й вярваше, но тя беше уверена, че има нещо сбъркано в тази къща – хубаво сбъркано, щастливо сбъркано!
Сега обаче всичко беше различно. Старата тухларна пред блока, из която тичаше с кофичка и пластмасова лъжица в търсене на прахчета, беше обрасла цялата с треви. Полето с макове, от чиито пъпки правеше най-хубавите био-кукли, бе превърнато в „Лидъл” и „Кауфланд”. Халюцинациите се сливаха с реалността и не бяха толкова ярки. Останаха само петната по ризидавите пола-панталони от маковото млечице! Да, тя имаше опияняващо и щастливо детство! Всеки би й завидял!


сряда, 16 февруари 2011 г.

Всъдеход и 7 килограма мандарини

Тя обичаше мандарини. Спомняше си дните на ранния постсоциализъм, когато мандарината беше символ на Коледа – абсурдно от религиозна гледна точка, но логично за времето си. Единствено на Коледа у тях имаше мандарини и ароматът на южния плод така се беше запечатал в съзнанието й, че и досега всеки път, когато го помиришеше, топлото чувство на Бъдни вечер я завладяваше. Вече не беше толкова трудно да се намерят мандарини – продаваха ги навсякъде, целогодишно. Но тя много внимаваше да не вкуси от тях преди да е дошла Коледа. Ревностно пазеше аромата на коледните мандарини и се страхуваше да не загуби чрез хиперупотреба романтиката, която те й носеха.
          Един слънчев юлски ден получи колет. Името на подателя беше размазано и беше невъзможно да бъде прочетено. Тя отвори с интерес кутията, макар леко да се притесняваше – беше гледала хиляди филми, в които колетите бяха саморъчно направени бомби. Е, шансът това да се случи и на нея не беше голям. Затова без особено двоумене разкъса оранжевата панделка и зелената опаковъчна хартия и откри поне два килограма свежи и ароматни мандарини. Не можеше да си представи кой би й изпратил подобен колет. Всичките й близки знаеха, че тя не би вкусила мандарини по това време на годината. Позачуди се, помисли, пък взе три мандарини, изтича към чешмата и с нетърпение изми плодовете. Сякаш съзнанието й бе замъглено и не можеше да разсъждава трезво. Обели една мандарина и я захапа като ябълка. В момента, в който сокът докосна езика й, стаята се завъртя и тя пропадна в някаква дълбока яма. Нямаше измъкване оттам. Миришеше на влага и плесен. След няколко минути всичко се разтресе и тя пропадна още по-надолу. Този път всичко беше в сняг. Огледа се и видя огромна къща в далечината. Затича се натам и усети, че джапанките, които носеше, не бяха най-подходящите за случая обувки. Когато стигна къщата, надникна през прозореца до входната врата и видя дядо Коледа да сръбва греяна ракия, докато киснеше караката си в леген с гореща вода. Не можеше да повярва на очите си, но безстрашно се втурна в къщата. Дядо Коледа не беше особено изненадан, но леко се смути от голите си крака. Грабна одеалото, което бе хвърлено до него, избърса крайниците си и нахлузи огромните пантофи. Изправи се в целия си червено-бял блясък и каза: „Мандарини, а? Омръзна ми всяка година изплашени любители на мандарини да идват по джапанки и шорти в Лапландия! Колет беше, нали? Защо ли питам?!? Винаги е колет! Но вие сами сте си виновни – знаете, че мандарината е коледен плод, но не се сдържате! Сигурно трябва да го пише в учебниците – в постсоциалистическите държави се забранява консумиране на мандарини преди падането на първия сняг! Кажи ми, на какво прилича това – мандарини посред лято! Ето, че ще загубя още един всъдеход! Ще те измъкна оттук, но трябва да знаеш, че на тази Коледа ще трябва да изядеш сама 7 килограма мандарини и няма да получиш нито един подарък! Това е! Лакомница такава!”
           Тя не успя да каже нито дума, не успя да зададе нито един въпрос. Имаше остър вкус на мандаринена кора в устата си, който сякаш беше слепил устните й една за друга и не й позволяваше да говори. Сякаш някаква по-висша сила я накара да излезе, да заобиколи къщата, да влезе в гаража, да се качи на огромния всъдеход и да завърти ключа, който послушно висеше на таблото. Направи й впечатление, че ключодържателят представляваше малък дядо Коледа, който беше захапал като ябълка една мандарина. Всъдеходът раздаде гръмовен шум и потегли. Изведнъж тя се оказа отново в тъмната яма, а всъдеходът без никакви проблеми се покатери по вертикалните стени. 20 минути по-късно тя паркира всъдехода пред блока си в Мусагеница и се качи по стълбите – беше получила страх от асансьори. Вкъщи тя намери колета, но вътре вече нямаше мандарини, а само няколко бели червея. Изтича към балкона и погледна надолу – всъдеходът още беше там. Да, това беше полезно изживяване. Кой друг има такъв хубав всъдеход?
           На Коледа изяде сама 7 килограма мандарини, получи стомашно разстройство, но не и подаръци! Обаче все още си имаше всъдеход!



Пет години преди днес

Шумна нощ
и пожълтели тапети,
магичен кръг от царевични пръчки.
Младостта кипи отвъд една стена,
а аз разкривам смисъла
на нуждата да ме боли.
В съседното легло
се крие опиянение от чаша вино,
прикрито от червено покривало.
Аз будувам,
взирайки се в самотата,
и търся оптимизъм
в къс памук,
пропит със дневния ми грим.



вторник, 15 февруари 2011 г.

Има ли любофффффф?!?

   Нима е възможно да няма?! Понякога привидно изчезва в пристъп на ярост или безсилие... Понякога киселото зеле просто идва в повече и с острата си миризма притъпява всички усещания... Но има любов! Ще ми се по-често да я предизвикваме, да я измъкваме от февруарските си джобове навън и да я каляваме на студ! Ще ми се да знам, че пак ще играя на табла и ще те победя! Ще ми се да кажа с най-силния си глас „Къде си бе, кюмюр?” и никой да не ме разбере, а ти да избухнеш в най-очарователния и заразителен смях, който някога съм усещала с пръстите си. Иска ми се ежедневието все по-често да е нежедневие и да дишам теб всеки път, когато поема дълбоко въздух. Искам букет полски цветя, макар че отлично знаеш как ненавиждам да получавам цветя! Шизофрения или любов – има ли значение? Тези думи са синоними, когато става дума за теб! Опияняваща, отровна, всеотдайна, мъчителна, болезнена, с лек дъх на кисело зеле и последни капки Fendi... Любов и още как!